Hamachi

Първата ми асоциация за Hamachi е супер готиния софтуер за създаване на виртуални частни мрежи в нета. Но в случая става дума за японския ресторант. Поизписа се за него, но не мога да не дам своя принос след посещението, защото пък имам какво да кажа от един друг ъгъл.

Ресторанта е в една малка пресечка преди Крум Попов да се кръстоса с Милин Камък. Спокойно можеш да минеш покрай него без да го забележиш, защото е малко навътре и надписа не се забелязва, дори когато си тръгнал специално да го търсиш и очакваш че е точно там.

Персоналът не че прекалява с любезността. Просто не му отива да се държи по този начин. Не отива и на заведението, като се има предвид класа му. Подобен тип любезност е подходяща за Отвъд алеята зад шкафа и Уно, където и сервитьорите са с 10 години отгоре, но не и тук. Нищо лично и съвсем без желание за обида. Но Hamachi не е гурме заведение, нито бих го определил дори като нещо по-така. Просто прилично обикновено заведение, което няма много с какво да блести, но със сигурност не е и кофти. Факторите за съждението ми са достатъчно и следват.

Архитектурно заведението е интересно. Обзалагам се, че преди мястото е било квартално супермаркетче или барче. По-интересното обаче е решението, което извежда заведението към “градината”, която е и основната част и без която то би било просто едно непривлекателно тясно пространство и не би имало чара, който има сега. Тази градина за пореден път доказва колко добре се строи с итонгчета, защото всъщност е част от задния двор на къщата, около която са вдигнати итонгчени (може и тухлени, но не вярвам) стени и е поставен плексигласов покрив.

Градината е интересна най-вече заради дървото по средата. Изпитвам уважение към архитектурни решения, които успяват да се изградят около дървета и да ги вплетат в общата идея. И тук се е получило много добре. Вътрешният двор очевидно е подчинен на идеята за дзен градинка. Последното се показва и от специфичния пясъчен цвят на стените, върху които е поиграно с назъбена маламашка (тая дума просто е юбер, евала на създателя й), за да се получат вълничките.

Мебелите са сглобявани за целта. Толкова са прости, че е трудно да бъдат по-прости. Помня, че именно това ме подразни адски много когато откриха втория етаж на Отвъд алеята - прекалената простота, която, много да ме извинявате, изобщо не се връзва на прайс тага на заведението. Ся, да си направиш стол или маса от няколко чамови дъски, да я байцнеш и да й удариш един бял лак, ебахти, едва ли струва повече от 20 лева. За 20 лева от менюто на алеята можеш да си купиш доста малко неща. Тук обаче пейките и масите за 20 лева се връзват. Не зная дали желанието и целта е заведението да изглежда като от друга категория, но мисля, че не може да го постигне колкото и да се пъне и колкото и да любезничат младежите-сервитьори.

Слава богу, че при обзавеждането никой не се е подвел по евтината идея да наблъска хартиени лампи по 30 лева от Практикер или други псевдо източни тъпотии от стотиците псевдо източни магазинчета. Аман от тия свещи, чайници, марокански лампи, статуйки, ароматни клечки и други такива шитни, бухани под път и над път, знайно и незнайно защо по заведенията. Горещ поздрав на декоратора, че не си е позволил подобен маймунджелък!

Едно от забавните неща на градината е възможността да наблюдаваш изотдолу джиткащите по прозрачния й покрив котки. Кофти страна на градината е липсата на вентилация. Не съм сигурен доколко двата климатика се справят със задачата, но съм щастлив, че нямаше много хора (с цигари). Иначе за непушачи предложиха да ни настанят пред бара вътре, което не е готино. Както казах, ако няма градина, ресторантът няма да струва особено, а седенето на високите маси вътре не е кой знае колко вдигащо.

Mузиката, противно на очакването, че ще е Чамбао (което супер би ме издразнило 1. защото изобщо не ги харесвам; 2. защото японски ресторант + испанска музика = манджа с грозде), беше някакъв Cafe del Mar, а после се смени с откровен джаз. Съвсем прилично и ненатрапчиво.

Тоалетната е странна. Навсякъде са разлепени комиксови образи, сигурно за да скрият ужасния жмел, който е по стените. Объркването идва най-вече от липсата на хартия за бърсане на ръцете. Вместо нея има кърпи - нещо, което е леко префърцунено за този тип заведение. Извинявам се, че повтарям последното толкова често, но ми прави впечатление. Кърпите се изхвърлят в една каца, повтарям каца, точно до тоалетната чиния. По-несъобразителните посетители на заведението спокойно биха предположили, че кацата е за употребявана тоалетна хартия, нищо че до кацата има кошче, и да се получи един готин микс. Както и да е. Второто странно нещо е диспенсъра за сапун, който няма чучурче, с което да ти църка в ръката, а църкайки трябва да си плътно допрян до него и пак не може да се избегне теча на сапун по страните му. Глупава работа.

Храната е окей. Салатите са малки, но поне пресни. Понеже четох за еклерите и сладоледа, а и искахме да си вземем сладкото за вкъщи, поръчахме трюфелната торта. Че мразя труфели - мразя. Затова и хапнах само една виличка, колкото да затвърдя убеждението си, че труфелите са едно от най-гадните и вредни удоволствия.

Сушито наистина е прясно. Най-прясното, което съм пробвал в софийски сушита. И като си говорим за сушита, не мога да не отбележа, че онова на Хумболт, което преди се казваше Kabuki Lounge, после стана Wasabi Garden прогресивно отива на зле. Персоналът се е сменил, а едната девойка срещнахме в Elea. На академик Методи Попов пък от известно време има друго Kabuki, в което сушито изглежда същото, но интериора и персонала нещо са куци. Най-куцото суши от всички обаче е в The Sushi Bar на Денкоглу, който и спряхме да посещаваме след като рибата тон беше с прекалено сив цвят, прекалено солена и с прекалено твърдя коричка, за да не разбереш, че е сушена вакуумирана. Колкото пъти съм питал за саке там, толкова пъти е нямало, а за интериора комбинация от мебели цвят венге и неактуалните вече паразитни дрънкулки, за които споменах по-горе изобщо няма да отварям дума.

Като цяло съм доволен от Хамачито: храната е вкусна, сушито е прясно, интериорът бива. Може и да се превърне в често посещаваното ни място за суши, може и да не се превърне. В момента крепи нулевия ми паралел с леко наклонение в южна посока.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *