За съжаление дестинациите за бягство от София по това време на годината не са особено много, а голяма част от тях изискват почти задължително превоз с автомобил, което стеснява възможностите, но все пак, удобството да можеш да се махнеш и да прекараш един добър следобед е за предпочитане пред кисненето в къщи.

Станалата напоследък много модерна дестинация “Кулата” много бързо бе отритната от списъка с места за посещение, защото през деня не е чак толкова красиво, а през ноща разбитият път е опасен. Силно посещаваната от софиянци планина Витоша вече прилича по-скоро на сметище, от колкото на природен парк.

Днес, обаче, една добра идея /осъществена вече неколкократно през лятото и пролетта/ трябваше да осмисли разход на нафта и бензин на две коли и 7 младежа.

Още от детството си спомням, че с родителите ми обичахме да ходим до яз. Панчарево, намиращ се в едноименното село, вече квартал на София, но достатъчно отдалечено от шумотевицата местенце, където можеш да се разходиш, да погледаш водата и дръвчетата и после да се върнеш. Зимата изживяването е невероятно. Дълга разходка и спирка за по чаша чай в соц заведение от другата страна на язовира. Днес, обаче, не беше така.

Първият проблем, с който всеки нормален пътуващ с кола човек се сблъсква излезе наяве още при пристигането ни. Липсата на КАКВИТО и да е парко места ни принуди да паркираме колите доста далеч от целта. В следствие – далеч не толкова приятни 20 минути ходене пеша, успоредно на пътя. Това се преглъща…

Планът за бягството от столицата както винаги е един и същи. Разходка, лаф, кратко хапване, ако условията го позволяват. Днес идеята беше подобна, но в центъра на заниманието стоеше желанието ни да посетим ресторантче или капанче на брега на язовира, за да изпием на спокойствие по бира и да зарадваме стомасите си с нещо вкусно и не чак толкова скъпо. Разбира се, както се досещате, планът се обърка генерално.

Язовир Панчарево не е това, което си спомнях като малък, не е и това, което видях през предните месеци на зимата, когато снегът бе маскирал раните. Езерото представлява един огромен замърсен с всевъзможни отпадъци гьол, който е всичко друго, но не и дестинация за разходка и отдих. Не вече.

Всеки един поглед към бреговата ивица на малкото езеро ме натъжаваше все повече. Граничеща с еко-катастрофа картина се ширва до където ти видят очите или по-скоро до където ти стигат нервите да наблюдаваш плуващи шишета, джапанки, кофи, строителни отпадъци от ремонти, фасове, кутии от цигари, кутийки от кока-кола, гума от кола и др. Списъкът е безкраен.

Въпреки гореспоменатият пейзаж, почти на всяко кьоше стоеше по един рибар, който отчаяно очакваше някоя рибка да клъвне. / Силно се надявам тези хора да ловят риба само за спорта, защото аз лично не бих си сложил в устата нещо, което е живяло в подобни условия!/

От друга страна пренаселеността на язовирчето може да се обясни по няколко начина. Стоплящото се полека време и почивният ден и комплекса, намиращ се в непосредствена близост до езерото. Басейн, кафене и атракциони за децата бяха събрали хора, които освен, че са задръстили всичко наоколо с колите си, усилено замърсяваха звуковия фон наоколо.

Гладът напираше и решихме да отседнем в симпатично капанче с масички отвън. Харесахме си това заведение след като по-пътя отхвърлихме два или три варианта. Цифроманията бе главозамайваща и граничеше със смелите изхвърляния на гарсоните от морето и курортите. На входът на заведението, намиращо се в непосредствена близост до басейна ни посрещна нервен сервитьор.

Гневът, който напря в мен, определено ме накара да проявя някои от лошите си черти – бърза псувня + използване на любима моя чуждица / арее кере !! /. Наглостта на персоналът изгуби 7 потенциални клиента. И още много други, които ще научат за тази случка и никога няма да стъпят на това място.

В крайна сметка обходихме почти целия периметър на язовира, като по пътечката за пешеходци и разхождащи се ни се наложи на няколко пъти да отстъпваме място на разминаващи се и преминаващи автомобили. Явно забраната за влизане покрай язовира отдавна е отпаднала.

Достигайки до ресторантчето отатък гьола седнахме с надеждата да хапнем бързо и евтино. Е, нито беше бързо, нито беше евтино.. за вкусно може да се поспори, ама к’во пък – поне се поразходихме, попростяхме, дет’ се вика, понавикахме се на воля и после обратно към добре познатите ни градинки и кафенета.

Този странен пътепис цели да секне поне малко евентуалния поток към това място. Ако решите да бягате през уикенда от София, знайте, че Панчарево отдавна не е мястото. Измежду потъналите в разруха и отдавна изоставени соц съоръжения за наблюдаване на гребни дисциплини се мъдрят скъпи и некачествени капанчета и заведения, посещавани от заблудени, мърсящи навсякъде хора, които паркират на всевъзможни места своите коли и правят невъзможна дори безплатната разходка около замърсеното до дупка съоръжение.