Първо, преди да се захване човек сериозно с писане, трябва да го разглежда като омайваща вода (разбирай алкохол): да се почуди дали трябва да му даде място в своя свят, а и какви биха могли да бъдат последствията, и доколко да му отстъпи място.

Впрочем не се искат особени енциклопедични познания, за да пишеш — не ти трябва съставът на етиловия алкохол, за да умееш да пиеш от бутилка. Това важи с удивителен за хора, които правят това за себе си.

В този, последния случай обикновено първият кандидат-източник за одухотворение са чувствата на притежаващия ги пишещ. Главно това важи за поезията. Следователно те са материалът за заготовката, която произвеждаш в дълбини. Следва, че не можеш да си кажеш: „Днес ще напиша еди-какво си!” просто защото чувствата изискват спонтанност.

И ако си придаваш воля да ги изпитваш, центърът на тежестта ти пада само отчасти в тях, те стават нещо вторично, напускаш рамките им. Защото, за да си подвластен на нещо, трябва да си в неговите рамки: хамстерът, който може да препуска лудо в клетката си, за да осъзнае, че това няма край, трябва да напусне, да погледне клетката отгоре и да преодолее природата си на хамстер — да напусне системата. А без да си в контролирания обсег на чувствата, няма как да пишеш, при положение че са нужни такива. Можем да заключим, че всяко придаване на чувства е неестествено.

Затова и не харесвам поетите и писателите, които са безпристрастни чрез произведенията си. Защото тогава стават сякаш само наблюдатели и преразказвачи. Смятам за неприемливо да пишеш например стихотворения във възхвала на пролетта, описвайки само цъфналите цветя, като кокичета. Възхвалата, дори преклонението не е чувство, а акт.

Мисля си понякога, че повечето хора могат да мислят само за едно нещо, само едно нещо да може да занимава мисълта им по едно и също време за известен период. Това е така може би защото човек може има способността да оценява нещо или някого само когато притежава част от познание върху същността му, което единствено му придава важност и основание за мисълта над него. Може би това е ограниченост.

Писането е индиректен начин за изразяване, за разлика от звуковата реч, листът и химикалката са посредници; тоест природата не го е предвидила. Това означава и по-малка степен съобразяване със събеседници, по-малка зависимост и в повече изразена индивидуалност, така че я прави възможност надарените и отчуждени люде да бъдат насаме със себе си.

Затова и казвам, ще наблегна пак на алкохола, че „поезията за дисидента е като алкохола — пристрастява, но и го кара да говори неща, които в трезвено състояние не би изрекъл”.

И ако някой ден, като си наравно със Слънцето, търси спокойствието в писането. Ще кажа, че то те прави свободен.