Снощи от 11:00 до 2:30 чалгата и кючеците от отсрещния блок бумтяха с пълна сила. Аз живея в добре познатият лабиринт от комунистически блокове, които те обграждат отвсякъде, като в някой филм на ужасите, като в Resident Evil.

Музиката, съпътствана от диважките викове: „са, са“, „дай, дай“, „айде, айде“, „оп, оп, оп“, достигаше до мен и ме дразнеше, въпреки пуснатия компютър, на който гледах интересна лекция. Отварям прозореца и гледам онемял... „Какъв е тоя бардак, в който съм се озовал?“. Направо съчувствах на комшиите на чалгарите, които са длъжни да слушат тези свинщини в този късен час.

Не много отдавна и аз бях в тяхното положение. Легнал съм към 2 часа (сутринта) да спя в делничен ден. Изведнъж чувам, че селските наематели отдолу се връщат. Разбирам го по виковете и по праскането на вратите с всичка сила. Но този път беше различно – бяха дошли цял отбор селя и започнаха да крещят и да си лафят на висок глас, все едно са на полето в Конуш. Не закъсня и чалгата.

Долни цигански кючеци, съпътствани от героични викове: „Айдеее, ооп, оп, дай, дай, дай, дай, дай, дай“ в насечен кючекджийски ритъм. Сред виковете имаше и пискливи маймунски крясъци, които просто няма как да пресъздам, нещо като смеха на годжи от Слави Трифонов.

Направо се попитах на глас „Каква е тая любов към простотията?“. През главата ми мина и далеч по-обезпокоителният въпрос: „Тези хора, аджеба, НЕ ОСЪЗНАВАТ ЛИ ЧЕ НЕ СА САМИ И ЖИВЕЯТ С ДРУГИ, С КОИТО ТРЯБВА ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ“?

Психолозите казват, че е изключително трудно едно бебе да се постави на мястото на друг човек. Това да видиш голям човек, който да не може да осъзнае ОЧЕВИДНИЯТ ФАКТ, че живее в съседство С ДРУГИ ХОРА, с които трябва да се съобразява е плашещо.

Звъннах на ченгетата. Когато пристигнаха, чух отдолу хленчения: „Мъъ Мъъм Мъъ“, селята бяха ЕДВА ЛИ НЕ ОЧУДЕНИ от това, че им се казва да намалят музиката и крясъците. Трагедия...