От София до Будапеща през Румъния

Аз всъщност вече не съм сигурен дали е точно приключение или филм на ужасите…, но след като в момента съм в хотела в Будапеща, жив и здрав, макар и буден от 36 часа, 20 от които прекарах в каране, почти нонстоп… мога лекомислено да забравя лошото и да му лепна “приключение” на нещото.

Мисля, че всичко започна с това, че вместо да поспя 3.5 часа след втора смяна, аз предпочетох да играя до 01.30, а до 3.30 да се въртя в леглото и да си мисля глупости от сорта, че на границата може да ме върнат, заради това че карам с акт и да трябва да минавам през Румъния.

Първо, ебаси колко съм тъп да си мисля, че по границите някой му дреме за моя акт (хем и друг път съм бил в тази ситуация) и второ - ебаси злия пророк съм!

Който е чел предния пост, в който ъпдейтвах докато карах към Видин и после докато висях да чакам олигофренския ферибот, е разбрал че:

1. Ме е домързяло да си слагам кирилица на тутурутката

2. Хич не ми е хрумнало да си погледна срока на годност на задграничния паспорт, който откак влязохме в ЕС само си мести гъза от една раница в една пътна чанта и обратно.

Началото на приключението беше съвсем не-драматично. Малко си се скарах на ум докато навъртах остатъка от 100-километровата разходка до Калотина, но понеже не обичам да се сърдя на себе си за каквото и да било, си простих още докато се забавлявах колко бързо мога да взимам завоите на Петроханския проход и мечтаех да мога да дрифтя, щото там има поне две перфектни за целта фиби.

Много бързо минах в режим “всяко зло за добро” и се любувах на времето, облаците, изгрева и зелените полянки, мислейки си, че тъкмо ще пробвам как е по този път през Румъния и ще знам за друг път.

О, как го разбах със страшна сила… но да не избързвам!

Та какво се случи след като спрях да ъпдейтвам в този пост:

Първо се оказа, че имам 44 лева в себе си всичко на всичко, но за мой късмет билета за ферибота беше 41 :). Висяхме около час докато дойде ферито и се натоварим на него. Много е досадно да се чакат простаците тираджии да вкарват камионите на задна с охлювска скорост, но веднъж като тръгнахме беше приятно и хладно, в контраст с жегата на Видинския бряг.

Оказа се, че по принцип няма никакво разписание за корабчетата, цялата операция изглежда като изоставена, но реално има някакви хора, които следят дали са се събрали камиони да преминават реката и някакси шефчетата от наша и румънска страна се разбират кой да прати фери. Та може на човек да му се изчака чакалото теоретично.

Някакви дядовци решиха да си бърборят с мен докато чакахме плоската лодка (на която на всичкото отгоре ѝ беше гръмнал акумулатора и чакахме и доставка на въпросната част 12V 0.8Ah на всичкото отгоре) и да ми обясняват кой окрал държавата, как са ги били мутрите и са им вземали парите, а аз от куртоазия им подклаждах огъня на възмущението. Полезното беше, че от единия дядка запомних номерата на двата пътя в Румъния, по които трябваше да поема.

Като минахме от другата страна, в Калафат, бързо си намерих въпросните шосета, взех една карта и поех бодро, под припявайки на “Girl put your record on… tralala” по радиото, което допълнително ме накара да се усмихвам. Картата се оказа полезна, за да потвърждава маршрута, който си бях запазил на азтелефона от гугъл мапс докато още имах мрежа от мтел.

Времето беше просто прекрасно, синьо небе и облаци, зелени поля… идилия. Настроението ми продължаваше да се покачва, въпреки, че нищо не остана от плана ми да стигна в Будапеща в 14.00 часа и да имам време да поразгледам каквото мога, да спя една вечер и да продължа към Виена. Оставих на лекото раздразнение от проваления график някъде в изчакващ режим и се наслаждавах на пътуването, зяпайки и попивайки впечатления.

Румънските села са много по-интересни и цветни от българските и имат едни ужасно стари къщи с доста интересна архитектура и често боядисани в ярки цветове. Най-интересното е, че поне 80% от тия къщета са съвсем явно наклонени нанякъде. Нищо не съм снимал, защото по селата имаше ужасно много хора по улиците, джиткайки насам-натам, а аз никак не обичам да ме зяпат докато снимам. Сега разбира се съжалявам, но тъй като така или иначе ще ми се наложи пак през Румъния да се прибирам… ще имам още една, последна възможност за следващите поне 7-8 години.

Нямам намерение да минавам през тази държава, докато не си приключат ремонтите, които са започнали. Никога не съм виждал такова нещо, в един момент исках всички румънци да са мъртви и изгнили, защото ремонтират едновременно ВСИЧКИ шибани пътища по пътя Калафат - Тимишоара, че и след това, към Арад и границата с Унгария.

Всички пътища бяха счупени и навсякъде, по цялото протежение имаше хора, които нещо работеха, а движението минаваше по счупената настилка, но редувайки се, с изчакване на определени интервали, което се контролираше (на места отчайващо нескопосано) от семафори или мангали с изрязани от картон смешни палки. За капак, имах чувството, че де има ТИР на балканския полуостров, е там по времето, в което аз пътувах.

Движех се често с пъплене, с безброй спирания и с огромни изчаквания. До колкото можах се забавлявах да слушам музика, да си пея, да разучавам картата, но в един момент яда и фрустрацията взеха превес и започнах да блъскам по седалките и волана и да желая повсеместна смърт! Два часа ми отнеха едни 10 километра по едно време!

Най-лошото беше, че времето напредваше, и изобщо не можех вече да си представя как ще стигна до хотела преди полунощ. Бяха записали на сайта си, че check-in става до 00.00 часа и изобщо не знаех доколко ще ме чакат и колко са им стриктни правилата, а не мога да им се обадя да кажа, че задължително ще се явя. И за последен път ме домързява да си активирам роуминга, обещавам си!

Много добре осъзнавах, че сам си навлякох тези трудности с нехайството си, и заради това постоянно се опитвах да туширам раздразнението и притесненията си. В крайна сметка, това което правят румънците за пътната си мрежа е страхотно… колкото и нескопосано да полагаха асфалта на места. Дори, ако не беше цялата работа за моя сметка в случая, щях да се впечатля и възхитя. Не съм виждал в България по такъм начин да се работи усилено навсякъде. Иначе сме много умели в това да си само внушаваме колко сме работливи българите. Еми не сме, мърлячи сме.

Както и да е, тия ~400 км в Румъния ми отнеха към 9 часа нонстоп каране. Спрях за 2 минути на едно OMV в 17 часа да си взема закуска и вода, защото се сетих, че съм забравил да ям изобщо от тръгването в 4 сутринта, а и ужасно бях пресъхнал вече. Поне разбрах, че не съм човек, а желязо, както пее поета :). А и името ми е Антон, явно Никола някакси е пророкувал моята поява на света.

За да не съм голословен, ще се похваля с моята желязност съвсем безсрамно: Фактите са, че бях втора смяна на работа до полунощ, не спах изобщо, тръгнах в 4, пристигнах в Будапеща в хотела в полунощ снощи, като единственото време, в което не съм карал, е когато чаках ферибота и се возих на него. Плюс това карам без храна и вода, ако забравя, че ми трябват :). (и все пак съм скромен достатъчно, за да призная, че ако се бях врязал в ония овце при Берковица, нямаше да има приключение изобщо).

Спирам засега, че трябва да си събирам нещата и да издавам хотела. Тръгвам за Виена и ще гледам да не натискам спирачки, че ми заминала дясна задна накладка, сигурно е блокирала от някое вдигане на ръчната.

Има още впечатления и от Румъния и от Унгария, и още малко премеждия, но за това утре :). А снимки няма, виноват!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.