Преди ден започнах да пиша нова публикация. Случайно когато се разхождах по Витошка ми хрумна, че мога да увековеча образа на най-добрия ми приятел. Знаех, че ще предизвика смях във всеки, които го познава, но също знаех, че може би той ще се обиди толкова, че да прекъснем приятелството ни.

Доста дълго време го препрочитах, но допитвайки се до различни хора, осъзнах, че съм на път да направя непоправима грешка – от ония особените, които дори и най-добрите ти приятели не биха ти простили – директна атака и ирония към личността. После бат Георги ме зашемети със словесна атака и малко се опомних.

Замислих се, че въпреки арогантната ми особа, имам хора, на които държа – не е от онази странна симбиоза на интереси, за която казват, че е някакво модно течение. Добре, че съм старомоден.. Повечето ми приятели, които смело мога да кажа ги познавам отдавна и ни свързва едно уникално, почти идеално, детство. Рядко хората могат открито и безрезервно да се похвалят с нещо такова, но ние обичаме да се хвалим..

Съжелявам, Саше. Още пазя публикацията, но сърце не ми дава да я публикувам. Може да те атакува високо кръвно, обилно потене, любезно придрожено от обилно потене и силни болки в главата. А ние.. ние не желаем това...