Толкова много ги чаках почивните дни, а те толкова бързо се изнизаха. Така е, когато дните минават неусетно. Тази почивка реших да се махна за няколко дни от шумния град, имах много идей за малък поход в Стара планина и какво ли още не, но всички те претърпяха доста промени и в крайна сметка реших да отида на вилата. Времето беше доста хубаво въпреки че в следобедните часове се заоблачаваше.
В един дните реших да се разходя из околните баири. Винаги го правя, когато съм там, този път реших че ще е малко по различно.
Бях си изтеглил прадварително една руска военна топографска карта на района и предварително бях начертал маршрута, по който трябваше да премина ,изчислих азимута и разстоянието. На картата недалеко от селото се споменаваше за пещера, за която за толкова години не бях и чувал. Нямах намерение да се завирам в пещерата, но беше добра цел за завършване на прехода. В него ден въоръжен с картата компаса и крачкомера тръгнах да пробвам уменията си по ориентиране и топография.
В първите два пункта от картата нямаше как да срещна някакви проблеми и можех да се оправя и без компаса и картата, но все пак гледах да следвам посоката и да отчитам разстоянието. Картата макар и стара беше доста добра /все пак военна карта си беше/ и нямаше разминавания или ориентири, който да не отговорят на посочените в картата. Разстоянието което бях изчислил по картата също съвпадна с посоченото от крачкомера с малка разлика. Разликата идваше от това, че още след първите 100 метра шубраците и драките бяха толкова нагъсто и провирането стана много трудно.
Преди години по тези места можеше спокойно да се върви, но тогава в махалата имаше повече хора, много от тях гледаха животни и ги водеха на паша по същите баири. Сега беше пълен гъсталак и вероятността да си скъсам гашите някъде по драките си беше доста реална :) На места провирането си беше направо пропълзяване.
Помислих си, че ако за първи път идвах в този район и трябваше да го мина този маршрут, щеше да бъде още по трудно, на моменти се откланях от зададената посока и само познаването на района ми помагаше да се ориентирам къде съм и каква посока да поема, защото от храсти нищо не се виждаше. След близо половин час провиране успях да изкача хълма. Срещу мен в далечината се виждаше Васильовската планина, някой от върховете бяха вече със снежни шапки.
Насочих се към втория пункт, водния каптаж над селото, който се намираше и на връх със звучното име Зелка /кой ли ги измисля тези имена ?/ Оказа се обаче, че още явно трябва да се упражнявам в ориентирането, защото се намирах на около 50 метра от точката от която трябваше да поема към върха /връх е силно казано, надморската височина е 510 метра/ И независимо, че поех в правилната посока с компаса, можеше и да се размина ако не бях направил малка корекция понеже познавах местността.
Следваха отново много драки храсталаци, връщане ту назад ту встрани за да си намеря път. Накрая стигнах до заветния връх, оттам трябваше да се спусна от другата страна ала шансовете вече станаха минимални да се промъкне човек. Тъй като времето доста напредна реших да се върна наобратно.
На другия ден си направих още една подобна разходка, но този път заедно с жена ми решихме да се разходим по един черен път в гората, който ни отведе до основите на изоставен строеж на ВиК. Личеше си, че циганите са правили голямо къртене там за желязо. От това място се виждаше язовир Сопот. Времето се разваляше и в далечината откъм Лесидрен се виждаше как вали и дъждовните облаци се прибилижаваха към нас подкарани от силния вятър.
Дъждът обаче ни заобиколи, така че беше доста интересно да наблюдаваме дъждът в далечината а над нас слънцето си грееше дружелюбно.
Докато минавахме през гората подплашихме една сърничка, която със големи скокове бързо се скри. Късно я видях и не можах да я снимам. Но ме учуди че е толкова близо до селото.