Около Коледа в Дортмунд, танцуващи пръсти и любов

Стигнах невредим на стопа до Дортмунд, макар да си умрях от студ. Все пак Дортмунд не беше Луната. На излизане от Амстердам циклих повече от 2 часа и половина. Една къдрокоса и чаровна женица, наполовина холандка и наполовина туркиня, която през цялото време дъвчеше някакво странно дърво за отказване от цигарите, ме спаси от вкученясване.

Беше най-дългата и най-студена нощ в годината - 22ри Декември - а мъглата беше гъста и лепнеше по лицето ми. Слава Богу, съзнанието ми бе спокойно, сякаш никога не е обичало да се тревожи, и ми подсказваше, че нещата ще се подредят без ди си давам много зор и без излишни нерви. Ръцете ми обаче говореха друго. Обикаляйки бензиностанция след бензиностанция те се бяха смразили и когато рекох да изпия едно кафе то взе да се разлива върху мен, защото тея ми ти ръце не преставаха съвсем своеволно да си треперят като пощурели. Човек да не каже, че около Коледа и такива неща като танцуващи ръце имало.

Към 20:00 ч. самолетящата й машина пристигна (с двучасово закъснение), а мен по същото време на централната гара ме оставиха момиче и момче (видяха ме премръзнал на една бензиностанция и се смилиха над мен). Той се учеше да шофира, а тя го успокояваше, че видиш ли въобще не сме близо до катастрофата, иначе съм им благодарен от сърце.

Ето че с нея се видяхме и сякаш всичко светкавично трябваше да започне отначало. Аз, тя, краката ни трябваше отново да започнат да вървят заедно, в такт, да се спъват, подхлъзват и т.н. Има ли значение, когато двама души се обичат, ще кажете – има. Хал-ви!

Отседнахме при едни немски студенти по физика, които тя беше добарала в Couch Surfing-a, и разбира се, нямаше как, напихме ги с ракия. Само дето тя се напи първа и ми се стори малко заблудено от нейна страна да го прави толкова бързоооу и то на първата ни вечер заедно от няколко месеца насам. Не че не й го казах. И не че не се скарахме, ама то е за здраве, почти един вид суровакане.

Дортмунд се оказа градче малко и неподвижно и на следващия ден си хванахме влака за Амстердамус, без билети. Тук всичко между нас бе ново и интимно и някакси важно за онова, което сме ние помежду си. Тя се беше разпиляла измежду някакви партита и работи, амфетамини и американци, а аз бях съвършено потънал в неведение за живота, който бях оставил в София, а и не само. Не че го бях забравил, но просто знаех, че той е там някъде, съществува си и без друго, без мен, и същевременно знаех, че ако се върна той ще ме погълне с нахалната си бързина и себелюбие. И все пак аз те обичам, сив нищожен град! Отдалече усещам изпаренията ти!

Тогава между нас цареше дълбока хармония и взаимна обич, която си предавахме чрез нашите собствени светове, които се допираха, разминаваха, споделяха своите проблясъци и затъмнения, вторачени един в друг.

Докъде бях стигнал. Да, та значи това, което ни завари си беше истинската, супер-мегата (извинете за тийнейдж простотията) изненада, защото... Амстердам беше пуст. И когато имам предвид пуст имам предвид супер-мегата пуст. Всички обикновени люде, повечето от които чужденци, бяха зачезнали, дори туристите ги нямаше, а по улиците можеха да се срещнат само по няколко кьорави холандци, които и без друго не празнуват нито Бъдни вечер (твърдят, че е долнокачествена немска традиция?!), нито там някаква си Коледа. Въобще холандците са един изключително не-религиозен народ, което обаче не ги прави по-лоши и от най-религиозния народ, защото as you know, ma damen und heren, the Dutch people are quite open-minded!

На Бъдни вечер бяхме при една холандска двойка (те, разбира се, не празнуваха ни най-малко, спокойно си ядяха мръвките), която обаче се оказа изключително приятна. Жената пее български песни в холандски (!) хор за български фолклор, а мъжът е отявлен рокаджия и си има собствена група. По това си приличаме :)

Така минаха няколко дни, два от които прекарахме в апартамента на един индонезиец, който бе поканил една нейна приятелка, Криси, за празниците, измежду домашно сготвена индонезийска храна и вино. На самата Коледа обикаляхме пустия и красив град с колела, само някои от труженичките на любовта не си бяха дали почивка, а вечерта седнахме за малко в един хостел-бар (едно от малкото отворени места) тъкмо навреме, за да си намерим на земята кутия Марлборо, чието съдържание криеше две прилежно увити подаръчета със заострен край.

Настана време за стоп към Хамбург. Придвижвахме се сравнително бързо, но малко преди „границата” философският разговор, който заформихме с шофьора (той нервно се опитваше да изказва с разваления си английски мнения ‘за’ и ‘против’ Буда и как, разбираш ли, трябва да достигнем до празнотата;), се оказа причина да си изпуснем бензиностанцията и трябваше да се забием на гарата в град на име Denever. Оттам трябваше да си хванем влак до Оснабрюк (да се свети сексапилното му име и розовите му сгради, на които им липсва каквато и да е естетическа осъзнатост), а после към Хамбург.

Вземахме си билети само за по 2-3 гари, но с тях пътувахме до желаната от нас крайна дестинация. Така и не разбрах защо влаковете в Германия са толкова скъпи. Най-странното е, че през уикенда можеш да обиколиш немската площ само срещу 7 евро (стига да си направиш партия с други хора, общо трябва да сте 5, но обикновено те се намират по гарите) с т.нар. wochenende ticket.

Стигнахме Хамбург, намерихме нашия агент, чието име обаче няма да разкривам от съображения за сигурност. Ще я опиша бързократно - една анархо-мацка, която не си поплюва. Но, разбира се, тя не е само това. Сигурен съм, че в нея се крие една още по-дълбока душевност, но сега не е времето да навлизам в подробности. Хамбург мина общо взето бързо, но не съвсем.

Първо – опитахме от „подаръка”, който си намерихме в Марлборо кутията и когато казвам опитахме, имам в предвид едва ¼ от него, бяхме четирима, и не видиш ли, то взе, че всичко полетя, се разтопи и затанцува. Второ – бяхме на парти на Alec Empire, едно също така изненадващо и потресаващо добро представяне. И трето – скъсахме се от караници, но честно казано, дори не си спомням каква беше причината за цялата тая ерес. Въобще, тримата бяхме странна комбинация и може би заради това кавгата продължи чак до Берлин, няколко дни по-късно.

Намерихме общежитието на Анна, озовахме се в common room-а, тък като самата Анна и другите ни приятели бяха отишли на ска-парти, и след поредната караница играхме на „Не се сърди човече”. После пихме с разни хора в арт-мазето на това общежитие, което си има от всичко, за да изпълни един учащ студент, а след това си легнахме. Когато обаче другите пристигнаха, се разбудихме и общото вълнение ни пренесе в една почти празнична атмосфера.

Малко по-късно виното се изпи, приказката утихна и всички, освен мен и Кроасанената фея, си легнаха. Ние имахме сили за още вино (колко е хубаво да имаш наблизо денонощна бензиностанция!). Аз си бях надянал една риза наместо пола и приличах на долнопробен травестит. Виното ни погълна изцяло и завършихме на сутринта лежейки върху зелената поляна до къщата (бившето кубинско посолство). Въздухът пронизваше с чистата си и прозрачна ефирност задимените ни от цигарите дробове.

Ето че 31ви стъпи отгори ни с тежеста на една пред-празнична възбуденост, но не щеш ли ...

Аз и тя се разделихме.

А дали е така? Да, разбира се, как, нека бъдем само приятели, защо ли, май нищо не изпитвам ли? Разбираш ли, не, аз съм горе, ти си долу, аз съм лош, а ти добра. Да, аз съм виновен. Признавам си. Аз съм изключителен кретен. Да, обичам те, разбираш ли... сложно е за обяснение.

Вечерта също не бяхме заедно, макар самата вечер да предстоеше.

След кратко фидиотяване, изхвърляне и предаване, викове и новогодишни боричкания, бе време за „навън”. Едно място, музика, румънката май е релиогиозна, шегувах се с нея, после друго, трето, онова кафе, където пихме бира, а на излизане в оная чанта, където намерих оня пакет с онея неща с издялани от Бога емблеми на мерцедеси. Be thankful, honest and deep!

После я срещнах за малко. Те бяха в един скуот, а ние си търсехме място. Аз носех сако и имах грим на лявото си око, а тя ми се стори развеселена и игрива. Подадох й малко от своята пакетирана любов. После се разделихме отново, и все пак аз знаех, че не всяка раздяла вещае край на нашата странна взаимна наслада. Шшт ... не искам да споменавам отново думата любов.

Отидохме в „Shokolade”, където измеренията бяха различни

и там бях аз, близо до своята вътрешна молитва, до своя пламък.

Молитва без време и час, но начало, поставено от други, по-горе от нас.

Ето че природата има свой ритми, танци, лавини от чувства, нека винаги така сладко боли, като в онзи час когато всеки се ражда повторно, за да участва в нашите общи Дионисиеви дни.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.