Игра на монополи между деца в детската градина

Навсякъде се чуваха смях и кикот, а само в един отдалечен ъгъл на залата за игри в детската градина се усещаше напрежение, сравнимо само с това от ключовите сцени в добрите стари уестърни. Създалата се ситуация в детския кът беше нетипична за заведения като детската градина в Младост.

Три деца стояха на земята и играеха „Монополи”, ако някой ги бе следял по-дълго, би чул само хвърлянето на заровете, местенето на фигурките на играчите и нервното подаване на банкноти над квадратната платформа за игра.

Разговорът започна малко след като един от играчите се опита да избърше сополивия си нос в десния си ръкав:

-Абе, Гьоре, как така натрупа толкова пари, бе? – попита сополивото момченце.

-Е, как, как? Добър съм, ето как – отвърна Гьоре със самочувствие, мъчейки се да съблече червения си пуловер.

-Моньо, стига приказва, а ми дай малко пари за социалния ми дом – императивно се включи едрото, набито момче, което изглеждаше като петокласник, макар че беше на 4 годинки и половина.

-Нямам пари, Бойко, пестя си ги. Нали продължих играта на Пламенчо, баси тъпия е тоя, изял е половината банкноти със Сергейчо. Не ги е срам да дъвчат хартия – отговори Монката, бършейки отново носа си.

-Не говори така за тях! Те са ми приятели – каза Гьоре с нацупена физиономия.

-Хайде не ми се сърди сега. Знам, че са ти приятели, но все пак ядат на „Монополи”-то парите. Утре, ако поискаме пак да играем и онея съсели са изръфали парите, какво ще правим? – отвърна Монката в своя защита.

-Мдааа, Пламенчо, Сергей и техните приятелчета от яслата на Позитано са виновни за това което става в нашата детска градина – започна Бойко, говорейки бавно с тъжна физиономия на лицето си – Миналата седмица, новата лелка, оная дето дойде от Брюксел, пак ми се скара заради тях. Бил съм изял всички зеленчуци и градината нямала повече в запас. А, аз и викам: „Сергейчо и Пламенчо бяха, не бях аз, попитай ги…”.

-Бойко, не се притеснявай, следващата седмица ще ядем пица за обяд. Вярно по-малка ще е, но ще има какво да хапнем – успокои го Монката, докато наместваше очилата си.

-Стига го насърчава да яде бе Моньо, гледай какъв топуз е станал. Прилича на Рони Колман в тялото. Две седмици е по-малък от мен, а и вече има брада и мустаци – подхвърли саркастично Гьоре.

Монката не отговори на този коментар, той се кефеше на Бойко, защото не един път го беше спасявал от побой и публично унижение. Искаше да го защити в този момент, но не намери достатъчно смелост – Гьоре беше с повече авторитет в тази детската градина, защото едно време дядо му я е бил сторил.

Възцари се тишина за няколко минути, трите дечица изглежда отново бяха завладяни от играта „Монополи”. Всичко беше спокойно, но все пак се прокрадваше усещане за детска омраза между Монката и Гьоре.

Симеончо гледаше втренчено как Гьоре прибира пари от Бойко и от него, докато те минаваха през хотелите и ресторантите му. Очите туптяха с гняв и накрая той не издържа:

-Абе, Гьоре, ти пак много пари натрупа. Ти си един млад милиардер!

Този момент бе повратен за играта. Без никаква причина Гьоре се смути, прибра всичките си „Монополи” пари, стана, неутронвайки нито дума и тръгна в посока кабинета на директорката.

-Дали, ще ме наклепа на лелката – Моньо се обърна въпросително към Бойко?

-Ама и ти си много прост – отговори Бойко и плесна Монката по врата.

Малкия Симеон се сви на кълбо и захълца, не бе очаквал този шамар от Бойко. Както и да е, успокои се бързо от мисълта, че някой ден ще прилича на Брад Пит с очила.

Едно мнение по „Игра на монополи между деца в детската градина

  1. В днешно време децата ни не си играя особено много на игри, а по скоро седят на компютърът и играят вперили поглед пред монитора с часове, но до някъде и ние самите сме виновни. Стана ми интересно в статията ви в този момент когато….“ Този момент бе повратен за играта. Без никаква причина Гьоре се смути, прибра всичките си „Монополи” пари, стана, неутронвайки нито дума и тръгна в посока кабинета на директорката……“ как изведнъж става и отива към директораката, но защо какво е станало.Децата са не предвидими понякога мислиш си че ги познаваш но уви не ги.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.